Пустинен вой
Юлска тишина. Задушно и горещо
и не помръдва лист, мъртвило,
небето-бездна, сякаш нещо,
милостта му е изпило.
Не стига дъх, очите дирят сянка,
прахта нозете боси пари.
Мираж... Закътана полянка...
Изчезва -- като грижи стари.
Не лайва куче, няма пеперуди,
реката без душа се влачи,
блестят по пътя изумруди,
къпините копнеят за берачи.
Въздишка на изпръхналите устни,
потта по челото бленува...
Стори ми се?! Или нещо хрусна?!
Да, ясно тътен глух дочувам!
О, най-сетне вихър жегата прогони,
с рев продъни висналата шир
и облаци в галоп жесток подгони,
край, край на палещият мир!
И напразно дискът уплашен реве,
разпръснат наслуки в свежа палитра,
невидим художник гласи цветове
и звъннват сълзи от Божия цитра.
И стрелкат се бързи птичи крила,
като мисли изгубили кървав облог
и хора излизат със ведри чела,
със хвала към щедрият Бог.
С радост земята поглъща живота,
стопяващ бръчки, влял чистота,
забравен мирис, бъбнеща нота,
отново буйно танцуват листа.
И тичам в локви зелени и топли,
по детски викащ свойте мечти,
забравил пак за сухите вопли,
повярвал наивно, че ще дойдеш и ти...
1994
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар